Пътуването като себепознание

Аз съм Радослава. Когато получих поканата да разкажа за себе си, няколко дена си мислех, какво е онова нещо, с което искам хората да ме отъждествяват. Коя съм аз си остава един от най-сложните въпроси. Родена съм в град Русе –  малък и много красив град, и като всички родени в провинцията на България, бях порядъчно обикновена, но не по-обикновена от останалите, с които се мотаехме из крайдунавския град. Времето там минаваше безметежно. Понякога си мислех, че всичко е толкова обречено, че никога няма да се измъкна от рутината, сякаш всички се претапяхме и бяхме еднакви. Имах онова чувство, че още с раждането бъдещето ни е предначертано. Учиш, после учиш още малко, намираш добър мъж и добра работа, и следваш добре утъпканата пътека на живота.

Въпреки това, в мен имаше една самоувереност, че всичко е постижимо, но рядко имах смелост да споделям плановете си, за да не започнат околните да ме разубеждават. Онова усещане за безсмъртие, когато си тинейджър, ми даваше криле. За да запълня ежедневието си (в което нямаше нито фейсбук, нито инстаграм), ходех на уроци по какво ли не - рисуване, математическа лингвистика, малко балет, малко пиано. По цял ден обикалях по читалища и зали, а вечер се смъквахме с приятели към кея и гледахме как слънцето се скрива зад румънския бряг. Не знам за какво мечтаеха другите, но мисля че всички искахме едно и също -  да отидем в големия град и да опитаме. Понякога мои приятелки ходеха лятото на екскурзии в чужбина, но на мен така и не ми се случи. Толкова много исках да отида и аз някъде, че дълго време в живота ми това беше като фиксидея. Към днешна дата мога да кажа, че малко хора са видели света по начина по който го видях аз. Човек трябва да внимава какво си пожелава, защото оня горе си записва.

Докато учех в езиковата гимназия в Русе, най-силно си пожелавах интересен живот. Мечтаех да имам простор, защото съм много креативен ум и в малкия град се задушавам. Новите идеи са това, което ме е спасявало в най-трудните моменти. А приключенията са нещото, което белязаха съдбата ми… Истината е, че в живота ми всичко, за което съм мечтала, рано или късно ми се случва. Може би не точно както съм си го представяла, може би не в момента, в който съм го искала, но се случва. Вселенските уши чуват, а вселенските очи виждат – аз, когато си наумя нещо, спирам чак на финала.

Не се отличавах нито с блестящ ум, нито със съвършена външност - моята дума е креативност. През годините минах през много промени и изпитания, и много други жени започнаха да се свързват с мен, за да почерпят малко кураж и да се справят с техните травми – онези невидимите травми, които животът им оставя по един или друг начин. Успях много добре да развия интуицията си към хората и, въпреки че никога не съм се изживявала като психолог, умението да разбирам хората се оказа едно от най-полезните ми умения. В много от начинанията си съм чувала „така не се прави“, защото аз винаги съм бягала от клишетата. Оказва се, че засега успявам да напипам формулата на добре познатото, но поднесено по напълно нов начин J Хората обичат да бъдат разбирани и вдъхновявани!