Пустинята е Жена!

"Бог е създал земята с вода, за да има къде хората да живеят. И пустинята – за да има къде да намират душата си."

Детството ми беше спокойно, сигурно и щастливо. Щастливо по онзи обикновен, с нищо неотличителен начин, който те прави едно от хилядите "деца на СОЦ-а". Премина в пионерски лагери, филии с лютеница и шумни игри до тъмно с приятелите на улицата. Глъчките утихваха само когато с вълнение се нареждахме пред телевизора в нечий дом за филмчето на деня по Първа програма, лакомо хапвайки череши без да откъсваме очи от екрана или перчейки се един пред друг как, "като стана голям, ще си взема куче - същото като на филма!“ И без да съм и подозирала, светът за мен беше голям и радост дебнеше отвсякъде.
 
В онези години (вече малко по-късно от времето на филиите с лютеница, но с почти същото усещане за безвремие) най-смелите ми мечти стигаха до прием в специалност Психология в Софийски университет. Тя беше единствената, която можех да разпозная като свое бъдещо призвание. Беше и най-трудната за влизане. Вече пораснала, куче така и не си взех, но бях една от малкото, приети "държавна поръчка" – особен "печат", който като че ли потвърждаваше, че съм на правилния път и някой ден от мен ще стане добър български психолог.
 
Това, което не предполагах тогава, беше, че истинският изпит дали съм годна за професията, не се държи на дървените банки, а на улицата, където е "живият живот". В моят случай това беше Студентски град. В една топла пролетна привечер, на втората година от студентството си, станах свидетел на смъртта на момче, което не познавах. Беше намушкано с нож при свада. Не знаех, че онази сцена – отнетият живот, полицията и безпомощните лекари, уплашените лица на други случайни свидетели и собственото ми вцепенение – ще ме бележи толкова дълбоко, че самата аз за дълго ще скъсам връзката с живота и ще започна бавно, невидимо и трудно пътуване в търсене на себе си. За миг светът беше станал малък и опасности дебнеха отвсякъде. И аз не исках да съм част от този свят на зло, болка и мъка.
 
Сигурно щеше да е по-лесно, ако това, което преживявах, беше видно за другите. Но при мен нещата не стояха така. Бях една от малкото от випуска, които успяха да започнат, а и да се задържат на работа, изискваща психологическа компетентност, защото в годините след завършването ми Психологията все още беше екзотика. Бизнесът не се интересуваше от подобни услуги, а частната практика беше лукс, за който знаехме, че съществува, но на Запад. Спечелих аспирантура. Работех в немалка за времето си компания точно това, което и бях специализирала, създавайки прецедент, както за бизнеса, така и за психологическата професия. Получавах и заплащане, което ми създаваше усещане, че съм успяла. Но трябваше да минат години, за да разбера, че нищо от това не ме радва, защото източникът на живот в мен беше почти пресъхнал. В онази пролетна вечер в Студентски град вътрешните ми пластове се бяха разместили така, че спокойното, сигурно и щастливо място в душата ми от детството се бе превърнало в пустиня. Живеех в скрита депресия, в страх да поемам рискове, да творя, създавам, обичам, да изследвам света с възторг и любопитство – така, както правят любимите герои от филмчетата по Първа програма. Живеех в страх да пътувам сама в чужбина – онази недостъпна, но толкова примамлива във фантазиите ми чужбина, която не беше част от соц-а, но досегът с която ни правеше да сме в крак с новото време. Да, светът беше голям и опасности дебнеха отвсякъде.
 
Дали защото интуитивно съм усещала силната аналогия или пък по други причини, но връщането ми към живота, беше пътуване точно през пустошта – там, където животът и смъртта се срещат в най-чист вид. През есента на 2012 заминах на дългомечтано пътуване в Сахара. Златни дюни, керван камили и безвремие беше моята представа за мястото, към което се отправях. Несигурност, опасност и размирици беше картината, която се разкриваше пред мен, докато се подготвях - точно отражение на това, което се случваше и в душата ми години наред. Ситуацията по границата на Алжир и Мали към онзи момент беше влошена, а точно там исках да стигна. Казват, че това е най-красивата част на Сахара. Това е и територията, на която живеят най-много туареги. Културата им силно ме вълнува и планът беше да попътувам с тях, за да видя как изглежда светът през техните очи. Туарегите казват: "Бог е създал земята с вода, за да има къде хората да живеят. И пустинята – за да има къде да намират душата си." Аз тръгнах, за да намеря душата си.
 
Не ми беше лесно да взема решение да замина. Не само защото белите туристи там са мишена за бунтовниците, надяващи се на големи откупи срещу безопасността на похитените. Две седмици преди отпътуването ми в Бенгази беше убит американския посланик. Настроенията към всички бели хора бяха силно враждебни. Точна информация за ситуацията в Алжир нямаше, а в пустинята граници не съществуват. Това, което се случваше в Бенгази, беше на един хвърляй разстояние от алжирския град, в който трябваше да пристигна. Не беше лесно да взема решение за тръгване и защото на подобно пътуване да си градска жена, без какъвто и да е опит за оцеляване в пустошта, си е изпитание само по себе си. 
 
Едва ли бих могла накратко да опиша колко дълъг може да бъде пътят от малка България до с нищо незабележимия алжирски град Таманрасет, считан днес за "столица" на туарегите. Но вече в сърцето на Тенере (така туарегите наричат откритата пустиня), напрежението ми и страхът постепенно отстъпиха място на покоя. Попивах всеки полъх, извивка и звук от тази напълно различна реалност. И притихнах без съпротива. Моето лечение беше започнало.
 
Сахара ме омагьоса с появяващите се изневиделица газели, препускащи из откритите пясъци. С глухия вой на чакали нощем, които като че ли не смееха съвсем да нарушат меката тишина. С черно-бялата птичка муля-муля, която от време на време чуруликаше наоколо ми и за която туарегите вярват, че ако те доближи, ще ти донесе щастие. Омагьоса ме с непредвидимостта си на дръзко момиче и достолепието на зряла жена. Не го направи отведнъж, с магическа пръчка. Омагьоса ме бавно. Като опитомяване. Тестваше ме с пустинна буря и с недостиг на вода, с жега през деня и студ през нощта, с щедри дози пясък в кафето, в храната и във всяка гънка на тялото ми, за да разбере дали може да се довери. И в това опитомяване аз "подивях", а даровете, които получих, бяха неочаквани.
 
Научих, че пустинята е жена. Меките ѝ, овални, постоянно променящи се на вятъра форми ми разкриваха тайните на женската природа. Сахара не пропусна да покапризничи. Веднъж ме изненада с двадесет и четири часова пустинна буря, събуждайки ме затрупана с пясък в спалния чувал. Друг път ме простудяваше до кости. Беше толкова студено, че виждах малките "локвички" избила на повърхността вода, от които туарегите пиеха, как замръзват през нощта. На изпроводяк пък ме поръси с дъжд като за благословия. Да! На последния ден от пътуването ми в Сахара валя дъжд! И нейните капризи ме караха да разбирам по-добре собствените си женски настроения.
 
Научих, че когато се отпусна и си позволя да бъда жена – без амбиции да съм наравно издръжлива с мъжете, а отворена да получавам грижа и защита – наистина получавам точно това, от което имам нужда.
 
Научих, че е илюзия, че в пустинята няма живот. Той е навсякъде. Но трябва да имаш око да го видиш. И да даваш своята дан, за да продължи да го има. Пиех минерална вода от бутилки, които туарегите след това изрязваха и оставяха по храстите, за да бъдат намерени от идващите след нас и използвани за съдове. Делях своята тагела – твърд като камък, печен направо в пясъка туарегски хляб - с камилата си. Тя беше най-близкият ми компаньон.  Дадох път на змия в един оазис, разсмивайки тъмнокожите мъже със страха си от влечугото. По-важното беше, че си изясних ролите – аз бях гостенката (или натрапницата), а тя - тази, която споделяше царството си с нас.
 
Научих, че хората сме много различни и съвсем еднакви. Че можем да се разбираме без думи. Туарегите говорят своя си език тамашек и френски, а аз владея по десетина думи и от двата. Рисунките в пясъка, с които се опитвах да обясня неща за себе си, бяха повече от достатъчни. Другото ставаше ясно от това как споделяш около огъня чашата пустинен чай и колко дълго можеш да носиш тишината в себе си, докато Сахара ти говори.
 
Научих, че туарегите не разбират какво е това психолог. Защото вероятно нямат нужда от него. Не разбират и какво е това басейн и как някой може да плува в толкова вода просто за удоволствие. Научих, че професията, за която смятах, че лекува човешката душа, няма и никога не ще има силата да лекува така, както Майката-природа – онази непокътната природа, която те учи, че тя съществува, не за да взимаш от нея, а за да бъдеш част от нея. Онази, която помирява в себе си и живота, и смъртта, без да съди и изисква. Научих, че мога да бъда от помощ на някого в професионалния си път, само ако се смиря така, както се смирявах пред капризите на Сахара.
 
Малко по-късно – година, две или повече след това пътуване – направих онези стъпки в живота си, които ми изглеждаха невъзможни преди това. Станах достатъчно смела, за да започна своя самостоятелна практика. Направих още пътешествия до далечни и различни места. Спрях да гледам на живота си като на емоционално оцеляване. Той стана смирено пътуване, без осъждане, ненужна амбиция и състезание. Надявам се, че и сега го живея с око за невидимата му стойност и с доверие, че всичко е точно както трябва да бъде. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.