Промяната – сега или никога?

Хейли Намън е култоровед, автор, базиран в Бруклин, бивш отговорен редактор в Man Repeller, за някои просто @halemur, а за абониралите се към newsletter-а й - човек, към когото се обръщат за съвет; в чиито думи търсят утеха и разбиране.

Както и в предната порция от нюзлетър мъдростите й (припомняме си ТУК), и днес в мейлинг листа Maybe Baby се разискват теми, които до известна степен се въртят в главите на всички ни.

Читателският въпрос на дневен ред този път е: Какво мислиш за предприемането на големи, животопреобръщащи промени на този етап от съществуването ни? Въпреки че виждам положителната промяна във връзката ми със самата себе си, всичко останало в живота ми (кариера, връзка с партньора и т.н.) сякаш е замръзнало – никакво движение, никакво развитие. Мислиш ли, че очакваният ни към живота не са "настигнали" реалността, в която живеем… пандемията и всичко останало? Възможно ли е забавянето на темпото да ни е предоставило една по-ясна перспектива за това какво наистина искаме?

Хейли: Това е наистина страхотен въпрос. Сигурна съм, че и двата процеса протичат едновременно: моментите на просветление и изкривените очаквания. Понякога не е много лесно и да ги различим. Лично за мен, това е и една от най-големите трудности по време на пандемията – да поставя някакви граници на емоциите си, поради факта, че са генерирани въз основа огромния стрес, който преживяваме. Дали това ги прави повече или по-малко истински? Този въпрос ме кара да си мисля за книга, на която се спрях преди няколко години, казва се Nonsense: The Power of Not Knowing ("Безсмислица: Силата на незнанието") на Джейми Холмс. Доста леко четиво, като онези, които продават на летищата, но никога не забравих на какво ме научи.

Авторът там твърди, че "в един доста комплексен и тотално непредсказуем свят, това, което наистина има значение, не е IQ, воля или увереност в познанията си – важно е как се справяме с това, което не разбираме." Обрисувайки тезата си с примери от философията, науката и социалната психология, Холмс приема за вярно, че човешкият глад за сигурност и близост е един от най-големите двигатели на поведението ни и захранва всичко – от животопроменящи промени до ежедневни преразсъдъци. Прекалено често вземаме решения или вярваме в неща, или се чувстваме по определен начин, защото неяснотата, незнанието, несигурността ни кара да се чувстваме много неудобно. Тази ни резистентност към съмнението в някои случаи се явява като полезна и защитна функция (както когато чуем странен звук през нощта), но по-често компрометира способността ни да живеем и съществуваме пълноценно, да сме креативни, отворени към света, широкоскроени и да правим значими решения.

Тази толерантност не е статична – повишава се и спада правопропорционално на група фактори. Четенето на романи и мултикултурните преживявания, например, доказано увеличават усещането ни за комфорт спрямо непознатото. И обратно, моментите на силен стрес и объркване го повишават. Когато сме неспокойни, е по-вероятно да пребегнем до неправилни решения, да си правим грешни изводи или да се задоволяваме (привидно) с по-удобни и познати отговори. Едно от проучванията, които Холмс цитира подкрепя тази теза – в последствията от природни бедствия, например, попадат увеличаване на сключените бракове и разводите. И двете сочат за катализиране на емоциите във връзките. Това ми напомня за мой приятел, който се ожени за дългогодишната си приятелка и стана баща в същата година, в която починаха родителите му. Впоследствие се разведоха, просто не бяха един за друг, но по-късно той ми разказа за това непреодолимо желание за близост, за семейство, когато всичко останало се разпада. Не че е феър плей, но звучеше напълно логично.

Може би всичко дотук води до мисълта, че не трябва да се вземат решения в стресови ситуации, но аз не мисля, че това е единствената възможна интерпретация. Многократно в живота ми страхът и нерешителността са ме спирали да постигна нещо повече и, повярвайте ми, благодарна съм за всяка една външна намеса, тласък, в тези моменти, пък и дори резултатът да не е бил перфектен. Също така смятам, че напрегнатите моменти в живота са просветителни – този странен звук, който чуваме през нощта, редуцира приоритетите ни до оцеляване; а понякога и това е нужно. Елиминиране отвъд разумното съмнение. За мен е важно още да не забравяме, че механизмите ни за вземане на решения, в случаи на стрес, са изправени пред крайности. "В стресови ситуации се доверяваме на хората от социалните си групи повече и по-малко на самите себе си. Изтощението повишава апетита ни за ред. Подобно е и с напрежението и липсата на време. Когато нуждата ни от близост е висока, сме склонни да се обърнем към стереотипите, да прибързаме със заключенията и да отричаме очевидното." Това със сигурност го изпитах през последната година! Не само чрез изострените си емоции, но и в носталгията си по отминалото, където нищо не ми е непознато, никой въпрос не е останал неотговорен.

В края на книгата Холмс пише, че "хората винаги си мислим, че сме наясно със себе си – и в това винаги грешим." Заключение без край – такова, което е полезно винаги да имаме в съзнанията си за случаите, когато "сме сигурни, убедени" в нещо. Авторът не цели да всее смут и двоумене във всяко едно решение, което вземаме в живота си оттук нататък, а да ни напомни, че тази мерна единица за "отвореност" ни свързва с реалността и също ни прави "по-креативни, по-мили и по-живи." Плюс, липсата на движение не трябва да означава задължително и само статичност (особено сега, когато нищо не се движи наникъде).

Най-доброто ми предложение в отговор на въпроса е подобаващо досаден: не мисля, че ще знаем със сигурност, докато не оставим „това време“ зад гърба си. Смятам обаче, че да анализираме реакциите си на стрес, реално ни помага да разберем решенията, които не можем да вземем. Трябва да си зададем въпроса дали тази емоция се е появила спонтанно, в отговор на различните обстоятелства, или винаги е стояла някъде назад в съзнанието, изчакваща да я забележим. Дали изборът е импулсивен или освобождаващ? От коя несигурност бягаме? От продуктивния или от възпиращия тип е? Време ли е за промяна? ПРАВИЛНОТО време ли е? Ще бъде ли някога?...

Източници: Maybe Baby
Фотография: Instagram/@halemur