Няколко неща, които не знаете за себе си

Казвам се Ирена. На 30 години съм.

Идвам от село Александрово, Ловешко. Живях и учих там до 7ми клас. Като малка не обичах да ходя на детска градина. За малкото дни, в които бях там, сцепих веждата на Ицо с дървено кубче, а когато ни изследваха за глисти, избягах със свалени гащи, пълзяща по стълбите, крещейки на учителката, която ме гонеше, “глупачка”, от което тя много се обиди, а аз все още не знаех какво е обида, но знаех вече какво е страх. Вкъщи се научих да пиша, докато майка ми гледаше новородената ми сестра. После започнах да ходя на училище. Майка ми – главен счетоводител на училището, а баба ми – секретарка с електрическа пишеща машина, на която ми набираше стихотворенията, като започнах да пиша. Слагаше ги в папка с името „Папка“ – първата ми поетична книга. В училището се носеха слухове, че не съм ги писала аз, а майка ми. За едно бяха прави, пишеше ги някой друг, но не беше майка ми. Диктуваше ми всеки ден, когато останех сама в стаята. Само аз го чувах.

Класът ми беше микроскоп на селото – състоеше се от български, влашки и турски деца. Оттам разбирам донякъде влашкия и турския език. Говоря на тях предимно обидни неща, защото това ни беше работата тогава – да се псуваме и да се смеем. От училище се прибирах с Лютфие от турската махала и Иваничка от влашката. Всеки ден правехме „клас стани, клас мирно“. Въпреки че 89-та беше минала отдавна, в понеделник ни проверяваха дали имаме черно под ноктите и дали си носим носна кърпичка. Веднъж отидох на училище с кръстче на врата. Учителката ми го стисна с юмрука си и каза повече да не го нося. Беше червена, като цвета на кръстчето. След няколко дни я видях да обикаля църквата на Великден.

Най-много учехме по Биология при учителката Хамиде Юмер Ефенди, която ни казваше „учете, за да не ме излагате, когато отидете да учите в града“. Освен, че не я изложих, когато влязох в Езиковата гимназия в Ловеч, бях с един от най-високите балове. Опасността да не се изложиш и да покажеш, че си достоен колкото са достойни и градските деца, ми донесе много успех в живота. Но и много излишна неувереност, чиито устойки нося до днес, защото постоянно на мен, сестра ми и на моите приятели се повтаряше „вие не сте от града“. По-късно разбрах, че градът, държавата и континента са просто географски понятия. Защото си дадох сметка, че единственото, което беше важно, е да се целиш в слънцето. В най-лошия случай ще попаднеш на звездите.

Етническо разделение сред децата в селото за щастие нямаше. Яшко и Мечо бяха влюбени в мен и сестра ми и на Свети Валентин влязохме в буса на бащата на Яшко и слушахме любовни турски песни. Подариха ни по едно изкуствено цвете, напарфюмирано с парфюм. Тогава научих, че едно цвете е истинско само когато мирише.

На един друг Свети Валентин пък Ицо и Митко, които бяха най-добрите ни приятели, в проливен дъжд, заедно с майка им ни донесоха бонбони и валентинки. Далипчо от моя клас също беше влюбен в мен и ми пращаше анонимни писма под чиновете. Най-добрият му приятел – Германеца, който беше истински германец, отгледан от баба му в село Деветаки, също ме „харесваше“. Двамата бяхме бяло руси, мислеха ни за брат и сестра. Мама и леля Катя отгледаха мен и приятелката ми Сиса люлка до люлка. С нея продължихме по общия ни път, чак до университета, където живяхме заедно и правехме най-откачените неща. Приятелството ни продължава и до днес, макар да сме в различни градове. Може би и вие имате една такава Сиса? Ако имате, моля, обадете й се още днес, за да й кажете здравей.

Със сестра ми имахме голяма банда – аз, тя и още 20 момичета. Играехме вечер до късно. Топката ни често падаше в шахтата, пълна с жаби, в която се редувахме кой да влезе да я извади. Много обичах да си играя с Насуфчо, който имаше малко козле, с което се бореше по цял ден на поляната. Веднъж с децата съборихме дувара на дядо Илия с вили и лопати, разбира се, аз бях инициаторката, защото той безсърдечно отряза джанката, на която играехме „Момчета, момичета, градове и села“ и под която правехме дисекция на жаби и охльови. Играехме на същите игри  в катафалката на поляната пред нас. Баща ми тогава беше гробар и озеленител на селото. Закачаше я на трактора и с нея превозваше умрелите. Духовият оркестър вървеше и свиреше след нея. А аз и сестра ми чакахме баща ми да донесе помена – питка със салам, сладки и жито. Така погребението за нас беше малък празник, а мъртвите, които минаваха през прозореца, ни приличаха на заспали. Тогава си мислех, че смъртта е просто сън.

Не помня на колко години бях, но паднах от ръба на спалнята и си сцепих веждата, тогава чичо Мюмюн ме закара с уазката в здравната служба на селото да ме зашият. Не помня болката, помня само цвета, в който виждах с едното си око. Червен.

Със сестра ми ходехме на много турски сватби и сюнети в махалата. Сюнетите са обичаи, на които обрязват мюсюлманските момчета. След обрязването обличаха момчето като принц, но с рокля (за да не ги боли), качваха ги на кон, слагаха му корона и така обикаляха селото. На сватбите със сестра ми играехме кючеци, но истински, ориенталски. Качваха ни на масата и ни лепяха пари на челото. Част от парите слагахме в касичка, с другата част си купувахме ледени сокчета и дъвки „Байрам“, които нямаха никакъв вкус. Може би затова ми харесваха и не ми омръзваха. На Рамазан Байрам бат‘ Сали комшията, който беше ясновидецът на селото, правеше баклава и носеше цяла тава вкъщи. На Лазаровден обличаха мен и сестра ми в носии, слагаха ни венци на главата, даваха ни по една кошничка и тръгвахме из съседите. Те пълнеха кошниците с яйца, пликчета, сапуни и шампоани. На Заговезни баща ми правеше купчина от сено, висока пет метра и я палеше, после прескачахме жаравата, после въртеше горяща гума над главата си, после миришехме на пушек, после едвам ни прибираха да ни изкъпят. После лапахме халва и яйце, висящи на връв, която се спуска от тавана. На Ивановден пускахме вкъщи джамалите (кукерите), много ме беше страх от тях и се криех под леглото. Когато си тръгваха, излизах с пистолета си с капси и стрелях по тях. Сега правя същото, но с други призраци.

Летата прекарвахме на реката. „Хайде на Осъма!“ беше нашата сутрешна аларма. Скачахме от върбите в най-дълбокото. Сега, когато се връщам там, нагазвам в бързея до кокалчетата. Идва ми да скоча в дълбокото, но не го правя. Тогава хващаме риби под камъните, носехме си краставици, домати, сирене и хляб, яздехме там, на камъните, и продължавахме да се къпем до залез слънце, когато прибираха козите в козарника и от някоя селска къща стигаше до нас миризмата на пържени кюфтета. Нямахме ножове и чупехме дините в някой голям камък. Сокът им течеше по брадичките ни. Крадяхме млечна царевица, събирахме охлюви и свирчовина, които продавахме с децата за някакви стотинки, достатъчни тогава да си купиш щастие. Перяхме килими на реката, пасяхме овцете пред нас, дояхме козите, обръщахме и събирахме люцерна, беряхме грозде. Баща ми връзваше за трабантчето една количка, която товареше метри нагоре със сено. Със сестра ми се качвахме отгоре, за да преметнем въжетата и оставахме там. На върха й.

Научих най-вулгарните думи много малка, на крака на чичо Стичо, докато мъжете оправяха прасетата на двора, жените готвеха, камината гореше, миришеше на вино и „преснина“, звучеше Володя Стоянов и Николина Чакърдъкова, от време на време гърмяха с пушки.

Караха ме да стрелям по врабчетата, но аз се правех на ударена и стрелях по прасковите. Зимата баща ни връзваше шейната на немската ни овчарка, която виждаше някой уличен пес и тръгваше да го гони. Понякога ни закачаше за трабантчето и така ни возеше из селото, повити с одеяла като новородени. Пускахме се с найлони и по снега от дигата на реката. До ден днешен не съм карала ски или сноуборд. Познавам само луска на найлона и селските люти зими.

За сметка на това ходехме всяка година на море с трабантчето. От вълнение със сестра ми влизахме още през нощта в него и чакахме да се съмне, за да тръгнем. Пълнехме багажника с чушки, домати, дини, газов котлон, дори с агнешко! С още няколко приятелски семейства се събирахме пред селската сладкарница в ранни зори и закусвахме с прясно изпечени чушки, сирене и горещи пърленки от селската пекарна. После потегляхме с няколко коли към морето. По пътя се налагаше често да изхвърляме дини в канавката, за да може да се движим с максимална за трабантчето скорост. След седем часа път стигахме табелата на с. Лозенец. Там отсядахме при леля Тотка, където продължаваме да ходим и до днес. Тогава всеки готвеше и всички сядахме на една дълга маса под джанката, която капеше по чисто новите ни белои анцузи. Печахме миди на тенекия на плажа и правехме снимки на лента. Дали ще видим точно тези кадри на края на живота?

Това обаче е само малка част от тази лента. Кадри, които завинаги са се проявили в паметта ми и които никой не може да ми отнеме. Кадри, направени с много, много естествена светлина. Без филтри, без приложения, без интернет връзка, без телефони, без компютри. Кадри от живота, в които Бог играе табла на заден план.

Мислите, че това съм аз.

Но сте единствено вие.
 

---

Откъсът е част от стихосбирката "Братовчедката на Зорбас" (ИК "Жанет-45") и е публикуван със съгласието на автора. Изданието може да откриетe ТУК.

Снимка: Георги Казаков за #URBN