Началото, искрата

НАЧАЛОТО
Родителите ми бяха запалени туристи, особено майка ми. Тя се радваше с искрен възторг на гледките от всеки връх, от всеки камък, до който успяваше да се изкатери. Вероятно отношението към планините съм възприела от тях. Когато станах студентка в софийския университет Климент Охридски, видях обява на таблото на юридическия факултет, в която канеха желаещите да отидат да излет с изкачване на най-високия връх на Средна Гора. Тук поставям гатанка на читателите: „Кой е най-високия връх в Средна Гора?“. Ако успеете да отговорите без помощта на интернет, ще ви поздравя искрено!

Бях ходила като дете на този връх, на хижата със същото наименование. И до ден днешен помня редки и стари букови гори, пълзящи по стръмните хълмове към върха. След това се простираха безкрайни поляни, обсипани с планински цветя, цъфнали треви и билки. В яркото слънце трептяха стотици, хиляди пеперуди. Родителите ни си почиваха, излегнати в ливадата, а ние със сестра ми цял ден се опитвахме да уловим пеперудите, като хвърляхме жилетките си върху тях. После се търкаляхме по поляната надолу, докато ни се завие свят. Изкачвахме се до горния ѝ край и се търкаляхме, легнали в тревата - отново и отново. Слънчевият вятър премрежваше очите ни и разпиляваше косите ни.

Прииска ми се да посетя това място, за което имах само смътни, но щастливи спомени, още веднъж. Не се замислих много, записах се в групата. Нямах добра екипировка, но кой ли имаше? Все пак имах туристически кожени обувки с доста добро качество, с височина над глезена, а обувките са винаги най-важните. Имах и някаква раница, яке, други дребни неща взех назаем. Имах и любопитство, и добро настроение.

ИСКРАТА
В един съботен ден в края на ноември се качихме на влака за Бургас и потеглихме по подбалканския железен път, а оттам – за Копривщица. Не познавах участниците в прехода. Бяхме сборна група студенти от различни випуски на юридическия факултет. Водеше ни наш колега от по-горния курс Борис Ланджев. Оказа се, че брат му бил легендарен алпинист, пещерняк, а и самият Боби Ланджев беше опитен планинар. Беше силен и издръжлив, прекрасен атлет, със самочувствие, грижа и размах на водач.

Копривщица беше сгушена в мъгли, валеше ситен, студен, попиващ в дрехите дъжд. От града тръгнахме пеша по мокър коларски път, криволичещ през полето, който по-нататък се извиваше нагоре по баирите. Пътят премина в пътека и дълго се виеше из посивялата есенна гора. От клоните на дърветата капеше, пронизваше студен вятър. Не можех да се ориентирам, не знаех накъде отиваме. Имах обща представа, че се движим на югоизток и толкова. Това продължи часове. С приближаването към върха дъждът премина в сняг. Започнахме да газим в киша. Прехвалените ми обувки, разбира се, започнаха да джвакат. Дори и през ум не ми мина, че се чувствам зле, че ми е некомфортно или уморително. Бях в прекрасно приповдигнато настроение, в собствените си очи имах усещането за героизъм. Исках да покажа, че съм твърда, не се глезя и не ме е страх. Наблюдавах внимателно пътеката и местата, през които минаваме и бях сигурна, че и по тъмно бих могла да върна цялата група обратно до Копривщица, ако се наложи.

ХАЙДУШКА НОЩ
По здрач стигнахме до хижата, която се къташе между гората и поляните с мокра трева, тръни и кал.
В хижата нямаше ток. Ние запалихме някаква печка с дърва, тя започна да бумти, а ние обкичихме всички възможни греди, пирони, опънати въженца, столове, закачалки и други предмети с мокрите си дрехи. Треперехме от влагата и студа. Разбира се, някаква бутилка с алкохол обикаляше от ръка на ръка, от уста – на уста. След като преодоляхме първата олелия по пристигане и преобличане с що-годе по-сухи дрехи, спретнахме масата, запалихме свещи и насядахме наоколо. Виното бързо ни удари в главите, в сърцата и – както може да се очаква, се развихриха страсти, желание за изява и приповдигнато чувство на героизъм. Фактът, че бяхме преодолели неприятния преход, че бяхме сам сами на връх гората, тъмнината, блещукането на свещите и сенките по стените създаваха тайнствена атмосфера, предполагаща разкази и легенди, изяви, песни, шеги и небивалици. Няма как млад човек, идвайки от Копривщица, да не бъде съпричастен на борбеното й минало, историите за въстания и велики воеводи. В този момент България изживяваше последните години на комунистическа диктатура, сред младежта и особено сред интелигенцията се беше разпалило негодувание и напрежение срещу властта. От друга страна всеки по-остър виц, изказан публично, можеше да те отведе в полицията, да ти коства работата или дори бъдещето като професионалист. Ние все пак бяхме от юридическия факултет…

Седях тихо и наблюдавах тези разпалени, разчорлени, мокри мъже и не смеех дори да дишам. Пред мен се развихри истинско ликуване, избухнало спонтанно. Те започнаха да пеят хорово възрожденски песни. Бяха пели заедно и преди. Мощните им гласове караха стените на паянтовата хижа да треперят, песните се носеха в дъждовната нощ далеч, отвъд края на поляната и потъваха в черната, оголена гора. Дърветата слушаха като вкаменели стражи, готови да вдигнат пушки и да повторят априлското въстание. Приповдигнатият тон прерасна в мощна хорова ода, химните се носеха с все по-голяма сила и звучаха все по-решително. Между песните някой насърчаваше останалите с лозунги, немислими по онова време: „България на три морета!“, „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет!“, „Долу бай Тошо!“… Аз седях онемяла, като в приказка. Гледах, как яки мъжки юмруци блъскат със сила и решителност масата при всеки лозунг. И така - докато сивото утро взе да мъжди през малкия прозорец на столовата.

Не след дълго си сварихме чай, опаковахме багажа си, напуснахме хижата и продължихме пътя си. Слязохме от Билото на Средна Гора в другата посока – към Хисаря, пак в дъжд и мъгли.

Не се замислих, не се двоумих. След преживяното в сърцето и в главата ми нямаше въпроси. Допирът до свободата, която почувствах в тъмната изоставена хижа, се загнезди в душата ми. Всяко усилие и студ, мъката да стигнем до там, си заслужаваше. Не ме беше страх – нито от планината, нито от диктатурата.

Бях намерила своите съмишленици, своят начин да бъда свободна!

Повече за Петя и на какво я учат трудностите и предизвикателствата в нейния живот, вижте в това кратко видео обръщение.