Една вихрушка живот

Голямата ми промяна е вътрешна и се случи в един момент, преди около 10 години, когато осъзнах, че се чувствам като в затвор и имам отчаяна нужда на разбия тези стени и да изляза от затвора. Това е някакво много странно вътрешно усещане – мисля, че всеки го усеща в себе си по различен начин, но аз го сравнявам точно със затвор.

С времето и осъзнаването на някои неща и промени, започнах да деля житейския си път най-общо на две части  – в първата част съм обърната към семейното, във втората – повече към самата себе си, към вътрешния си свят. Погледнато отстрани, когато започна да настъпва тази промяна, за мои приятели, които ме познават добре „преди“, всичко изглеждаше нелогично. За тях беше непонятно, как искам да се „откажа“ от такъв комфортен живот – понеже определено водех комфортен начин на живот; защо предприемам тези промени, при положение, че „всичко ми е наред“. Действително, поне привидно, за другите хора, имах всичко: подреден живот, прекрасно семейство, уютен дом, пътувания, финансова стабилност… Започнах със сравнението за затвор, понеже в един момент именно това беше усещането за живота ми – една огромна теснота и неудовлетвореност. Дори самата аз не можех да разбера, откъде идва това мое усещане, при положение, че уж имам всичко, което хората мечтаят да имат. Костваше ми много вътрешни битки, тормоз над самата себе си, да стигна до извода, че съм неудовлетворена от липсата ми на реализация като личност. Да, бях се реализирала като майка, като съпруга, като партньор, отдаден на семейството, на семейния бизнес, на детето ми, на дома, но това в един момент ме правеше много неудовлетворена вътрешно.

И знаете ли, много ясно се откроява в паметта ми точния момент, в който осъзнах, че е настъпило време за Промяна. 2010-а изобщо беше странна година, понеже все нещо ми се случваше – включително и съдбоносното ми падане по стълби: В едно поредно бързане, натоварена със сто неща, паднах назад, ударих си главата и гръбнака и просто не можех да реагирам по никакъв начин. Всъщност благодарение на този удар, от който, за щастие, излязох без сериозни травми, осъзнах колко е крехък животът ми – и колкото и да е подреден, красив и уютен, чист и богат, в един момент наистина е дошло време да си задам някои въпроси. Спомням си много ясно, как, когато се свестих след падането, се запитах: „Аз горе ли съм, или съм долу?“

Впрочем, получавах тези т.нар. „сигнали“ много преди падането, но явно имах нужда от точно този удар, за да ги разчета. В периода непосредствено преди удара бях започнала да правя бесни, самоубийствени неща. Явно притисната от тази своя неосъзната неудовлетвореност, яздех коне в галоп, падах от тях, катерех високи върхове, карах ски и шофирах като бясна… абе, търсех си белята. Това беше моята точка на пречупване – падането. Впоследствие се завъртяха едни събития и случки в семейното ми обкръжение, които доведоха до 2012 г., когато започна „втората“ част от житейския ми път – като по-самостоятелна единица, обърната към мен самата и моето личностно развитие.

От твърде млада бях живяла със съпруга си, от 21-годишна. Имах една много дълга, 17-годишна връзка, прекрасен син, чудесно семейство, бизнес... Бях станала по-семейна от семейните.

А сега съм Аз. Научих се да живея с несигурността и някак си за мен тя да е нормално явление, не ме плаши. Според мен, част от лидерството е това научаване – къде с добро, къде с лошо – да се отпуснеш в потока от случки и събития и да не се плашиш от несигурността.

Човек, когато попадне в едно такова „състояние на вихър“ – аз го наричам – когато всичко се завихри, няма време много да се мисли, а и в тези случаи е по-добре, човек да не се отдава много на размишления, а на вътрешното усещане, на интуицията, и това помага да оцелее в такъв вихър. Когато нямаш избор, просто го правиш – нямаш време да мислиш много. Затваряш очите и действаш!

За мен, силната жена – изобщо силният човек, лидер – е тази, която се научи да живее с несигурността и да се отпусне в състоянието на безтегловност, в един момент да се остави да полети и сама да види накъде да тръгне. Това е сила. Огромна сила. 

Аз го изживях и бях принудена просто да се стегна и да премина през Вихъра, защото целият ми живот се преобърна – от тази привидна сигурност, аз изцяло минах в един вихър, който не знаех накъде ще ме изтласка, накъде ще ме захвърли. Говоря в личностен, вътрешен план.
В едно такова безтегловно падане, аз открих и смисъла на моята Трансформация. Хората казват, че при свободно падане, като стигне човек дъното, ще се отблъсне и ще тръгне нагоре – аз се убедих всъщност, че дъно няма и може да се пада до безкрай. Ако не се вземеш в ръце в един момент, този вихър няма да има край. И може да звучи наивно, но в такива моменти, вярвам, че Господ праща Ангели-хранители, които ти подават ръка, и ако съумееш да се задържиш достатъчно здраво, те изтеглят. Наша отговорност е да ги разпознаем, да ги чуем. Аз също имах такъв Ангел, разбира се, и съм благодарна всеки ден.

В никакъв случай не искам да звучи сякаш съпоставям „преди“ и „сега“, сякаш избирам. Напротив, това е естественият път на човека. „Преди“ съм имала чудесни моменти и дори мога да кажа, че комфортът и спокойствието, които имах, ми дадоха един невероятен светоглед. Преди пътувах много – истински, като турист, с цялата си сетивност – и това неминуемо отваря очите. Сега, в комбинация със сегашния ми работен и бизнес опит, вече съм едно цяло и се чувствам достатъчно силна, че да мога да помагам на други хора. Това ми помага много в моето амплоа като Медиатор, защото е коренно различно от това да си Адвокат. Но това са двете мои, изцяло различни роли, които съчетавам в себе си. Както двете половини на житейския ми път – те са неразделно цяло и ме правят това, което съм.

На всички, които преминават или са на път да преминат през своята Голяма Промяна, искам да кажа да не се плашат от нея – за да е дошла, значи е необходима.

Оглеждайте се за знаците и ги разчитайте умно, не чакайте падането по гръб, за да я реализирате!